понеделник , 21 октомври 2019
Начало » Актуално » Quo vadis, българино?

Quo vadis, българино?

Днес е денят, в който честваме 135 години от Освобождението на България.  В цялата страна се поднасяха  венци пред паметниците на героите (някога ги е имало), държаха се речи и звуча тържествена духова музика.

Също така днес имаше крясъци по улицата –„мафия” и „ оставка”, а медиите коментираха разногласията между протестиращите.

В Пловдив инициативните комитети се изпокараха, заради лидерството и представянето  на исканията. Започнаха да се прокрадват съмнения за спекулации измежду водачите на активистите. Тълпата отново се разделяше и сливаше в маршрута си, надявайки се  да открие пътя към спасението си.

Дори Пощата беше окичена със знаме от балони, един прекрасен символ на състоянието на държавата ни в момента!

Как се чувства днес свободата, когато мнозина са на прага на оцеляването? Когато тълпата е обезверена и отчаяна от многото  злоупотреби и предателства? Ние ли сме виновни за своето лутане и  наистина  ли сме се превърнали в заблудено стадо?

Обвиняват протестиращите, че нямат ясни и единни искания. Дали това  е така и ако да, не е ли защото вече всичко ни изглежда гнило и съмнително?

Появяват се провокатори, намират се и предатели, които да търсят облаги, за които други плащат с мизерията си.

А ние обхождаме пътищата на разачарованията, докато крадат бъдещето ни!

Всички  искаме едно – искаме достоен живот!

Смятам, че много хора трябва да се откажат от властолюбието си, за да възвърнем вярата си. Радвам се, защото хората се осмелиха да протестират, но се и боя от нова парализираща зараза с лъжи, която ще дойде от стремящите се към управленските постове.

Схемата за така необходимата промяна е неясна, но е факт, че протестиращите се опитват да нанесат първите щрихи. Дано тези, които имат потенциала и почтеността довършат започнатото.

Протестите на хората не са за това партиите да се възползват от тях, а за да напомнят, че свободата ни е платена с кръв. Защото оказва се, че днес свободата ни е отново ограничена. Робството ни продължава – робуваме и се страхуваме в родината си от онези, които  се изправиха над закона, който на практика го няма.

А избягалите в чужбина, колко  добре и колко свободни всъщност се чувстват там? Не отива ли труда им за другите народи, не е ли робство това?

Нека не се примиряваме само с псевдосвобода, нека не се оставяме на щракането с пръсти в чалготеките да заглушава разсъдъка ни и после да търпим. Нека да бъдем будни, за да се родят и новите будители, от нас зависи!

 

Автор: Величка КИНДЕКОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *