вторник , 10 декември 2019
Начало » Женски Работи » ПРИ ПСИХОЛОГА II

ПРИ ПСИХОЛОГА II

СЕАНС ВТОРИ: Думите, които убиват

Това, че съм психолог, съвсем не ми дава право да се меся във възпитанието на чуждите деца, ако разбира се, изрично не съм помолена за такава намеса. Зная много добре това и си давам сметка, че изглеждам нахална и невъзпитана, когато си позволявам макар и деликатни забележки към родителя или бабата относно възпитанието на отрочето им. Всичко това ми е добре известно и въпреки това не мога да се стърпя да не се намеся, винаги когато чуя подобни изрази: „ще ти се смеят другите деца…“, „ погледни Иванчо/респективно Марийка/…“, „какво ще кажат хората…“, „ никой няма да те харесва такъв/такава…“, „Я се виж на какво приличаш!“, внушавайки на малчугана, че на нищо не прилича и трябва да се срамува от това. „Иванчо, Марийка и другите“ като по правило винаги са по-послушни, по-чистички, по-умни и изобщо по-по-най от крещящото малко наследство, което трябва да бъде възпитано като тях.

Защо тeзи думи предизвикват в мен такъв неудържим бунт, та се меся безразсъдно? Причините са две: лични и професионални. Винаги се бунтувах, когато на мен някога-някога ми казваха същите тези бисери. В моите си, детски представи, аз бях силната, справедливата, можещата, успяващата, героинята и не понасях да бъда сравнявана, приравнявана, обезличавана заради когото и каквото и да било. Изпитвах неприязън към онези по-добричките и по-чистичките и ако задържах гнева си към възрастния сравнил ме с тях, то към тях не зъдържах нищо. Болеше ми, чувствах се несправидливо принизена и не разбирах защо да трябва да бъда като другите, които аз не харесвах. Обяснението „за твое добро е“ не вършеше работа, то никога не върши работа. Човек трябва да си поочука главата в своето твърдоглавие, за да разбере кое е, и кое не е, за негово добро.

През годините преодолях неприязънта си към „примерните“, сравненията престанаха, но бунтът ми си остана и намери потвърждение за правотата си в професията ми.

Всекидневно, в кабинета си виждам хора, продукт на възпитателния методи „сравнението с другите“ – хора фрустрирани в своите желания и способности, хора, загубили своята индивидуалност в моделите за пример „какъв трябва да бъдеш“ , хора негативно оценяващи себе си, хора без самочувствие и вяра в собственните си способности.

Смело заявявам, че така популярните сравнения с „другите“ целящи да възпитат детето като примерно, са всъщност изрази-убийци на негово самочувствие, позитивна личностна оценка и смелост за действие. Детето не става по-послушно, детето постепенно се превръща в скрит невротик, плуващ в бильона на собственното си безсилие да излезе от модела „не съм като другите=лош съм, много съм лош, за нищо не ставам“.

Като любящи и грижовни родители, правим всичко в името на любовта към децата си и тяхното благо, но въпросът е: какъв смисъл влагаме в това? Какво целим? Каква е целта на възпитателния процес? – да изградим силни, уверени в силите си, стабилни личности, умеещи да преодоляват житейските трудности, които неминуемо ще срещнат или да превърнем децата си в „тухла в стената“ на безличния социум? Това второто, както виждаме, съвсем не е трудно, то сякаш ни е народностно-присъщо, изразено в поговорката „покорна главица, сабя не я сече“. Лошото е, че тази покорна главица не може да оцелее в динамиката на сегашния век, където всичко в живота зависи от личностните качества като самочувствие, увереност, смелост, позитивизъм. Тези качества са емоционалното гориво, което ни тласка напред и ни помага да се справяме с кризите в живота си на всяко една ниво.

Детето трябва да знае кое е добро и кое не, и – разбира се, че трябва да има модели за подражание. Сравнението с околните обаче, е погрешно – в континиума на живота, винаги ще има по-добри и по-лоши от нас, по-успели и по-неуспели, по-късметлии и каръци.

Единственно истинското, възпитателно, градивно сравнение е сравнението със самия себе си: „какъв бях преди – вчера, преди месец, ден, година?“ Това е единственното сравнение, което дава единственно вярната посока в живота ни – да бъдем по-добри, по-можещи и по-щастливи от това което сме били вчера, преди месец, преди година. Това е сравнинието на личносния просперитет, от който зависи просперитета ни в обществото и просперитета на цялото общество, съставено от личности, а не от „тухли в стената“.

Автор: Събка Дякова-Чехович,

Психолог, писател, автор на книгата „Фитнес за женската душа“

www.harmonia-center.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *