Начало » Актуално » Димитър Инджов: Художниците, писателите, музикантите са тук, за да отворят очите на тези, които не могат да виждат, да отворят сърцата на онези, които не могат да чувстват

Димитър Инджов: Художниците, писателите, музикантите са тук, за да отворят очите на тези, които не могат да виждат, да отворят сърцата на онези, които не могат да чувстват

Историята на Димитър Инджов започва в Хасково, минава през бокса и българската филология, за да достигне до колекция от хиляди картини на едни от най-стойностните български, а и чужди художници.

Миналата година, пловдивчани и гостите на града имаха удоволствието да видят една от най-пълноценните и стойностни изложби за съвременно изкуство в България.

Публикуваме интервюто, което Димитър Инджов даде пред микрофона на Ваня Трингова и беше излъчено в предаването „Историята на…”, на  Дарик радио Пловдив.

Интервюто можете да чуете и в прикачения файл.

Възможно ли е всичко това да се постигне само с огромна любов    към изкуството и честен труд?

–   Не става само с любов и желание, трябват и пари, естествено. И то доста пари …Но когато аз започвах преди повече от двадесет години, имаше картини, рисунки, които се продаваха почти без пари. Купувал съм картини на Лика Янко по 5, 10, 20 лв., защото по това време на нейното творчество не се гледаше благосклонно. Тогава много хора не я уважаваха, защото тя беше различна и не се вписваше в трактовките на съвременното социалистическо изкуство. Беше обвинена в какви ли не грехове – във формализъм и други „вредни влияния”. Много хора ми се смееха, че купувам Генко Генков на цени от порядъка на 100 – 200 лв., но имам и много подаръци от него. От Генко и Лика в един момент имах по над  200 работи. Аз купувах, минаха години и се оказа, че съм бил на прав път. Едни казват, че това е добър търговски нюх, други – колекционерски. Не знам, за мен това е интелект и доста добра информация. Когато човек чете много, когато ходи по много музей, когато има правилната информация и си прави точните заключения и когато е наясно с тази сложна материя в пластическата култура, че нещо е стойностно и качествено, то тогава нещата се нареждат правилно. Ако този свят е нормален и ако живеем в нормално общество, един ден те ще бъдат оценени по достойнство. В момента, картините на Генко Генков се продават по 3000 до 10000 евро.

Аз съм работил още в ученическите си години, та чак до края на студентския си живот. На каналите, на разкопките, чистел съм тоалетни, работил съм и в горското стопанство, товарил съм бали слама, бил съм и кухненски работник, и гардеробиер, и чистач, и сервитьор, и DJ…Дори съм работел в завод „Бряст” на една машинна, на която и викаха „пияното”, защото там се разпределяха дървени трупи от 30-50 килограма. И тъй като работата беше много тежка и след този нечовешки труд се чувстваш като пиян, бяха нарекли машината „пияното”. В живота си съм упражнявал много трудни професии и бях принуден да изисквам към себе си, за да мога да оцелявам. Но в годините, това, което в началото ми беше хоби, се превърна не само в страст, но и в професия и аз съм един щастлив човек.

–   Казват, че основната причина за успеха е безпогрешния ви усет и поглед бъдещето, защото купувате картини, които в бъдеще повишават цената си многократно?

–    Купувал съм много такива картини на смешно ниски цени, които в последствие са се оказали много по-скъпи. Купувал съм от антикварят малка картина на Сирак Скитник. Тя беше подписана с неговия прословут подпис от два ъгъла поставени вертикално един върху друг. Но човекът не знаеше, какво точно е това и когато ме попита от кого е, аз казах от Панайот Тодоров. Той обяви цена  от 20 лв.. Това, че този човек не знаеше, че Панайот Тодоров е името на Сирак Скитник, в когото аз виждам един невероятен художник, учил с Кандински и с Марк Шагал и който е един от най-значимите и най-качествените български художници. Но тогава за него знаеха много малко хора. Сега картините му се търгуват за десетки хиляди евро и това е съвсем заслужено. Купувал съм рисунки и наброски на Илия Бежков за по 5,10 и 20 лв., защото страшно много го харесвах, а това бяха рисунки, с които той е обучавал своите ученици. Върху тях той беше писал или надраскал набързо нещо. За повечето хора, това бяха някакви драсканици и неща без никакво стойност. Но в един момент, тези неща вече струваха стотици левове. Тогава и хората започнаха да изчисляват, колко картини съм купил тогава, и колко струват сега! А къде остава най-важното? Духовната храна, това, с което възпитаваме нашите наследници и съхраняваме нашата историческа памет, нашата национална идентичност? И много други големи въпроси, за духовното опазване на нацията, за истинската същност на българина…

–   Безспорна е вашата ерудиция и поглед в бъдещето, но защо избрахте точно този път на развитие? Защо не тръгнахте в друга посока? За повечето хора изкуството е нещо некомерсиално!

–   Когато бацила на колекционерството те порази, то е за цял живот. Но аз в един момент бях принуден от обстоятелствата и тогава разбрах, колко голям може да бъде този бизнес. Когато си купил картини за „жълти стотинки”, минали са пет-десет години, ти ги продадеш и изкараш многократно повече от тях, после инвестираш и купуваш други картини… Така аз превърнах хобито си в професия, създадох своя галерия, работех денонощно и полека-лека, колекцията ми започна да става сериозна.

–   Много пъти сте казвал, че колекционерството е за духовния елит, но тези, които го притежават в момента са богатите хора. Как ще коментирате това противоречие?

–    Има много богати и по-малко богати хора,  но аз говоря за така наречения „духовен елит”. Разбира се, колекционерът, за да може да притежава картини на стойностни художници, трябва да има пари . Но има определена група хора, които са „аристократи на духа”, защото освен всичко са и духовно богати. Които освен пари имат и душевност, и сърце, и манталитет… и много други неща, за да могат да купуват и притежават стойностно изкуство. Те стимулират българското изкуство, запазват и съхраняват българската култура и по този начин ние оцеляваме като нация. Тези хора са достойни, те имат родова памет и наистина заслужават уважение. Такива хора са ръководители, водачи на общества, водачи на цели нации.

–    Вие непрекъснато общувате с творци, художници, голяма част от които са ви и лични приятели. Но неведнъж сте казвал, че трябва да се разделя човека от художника. Какво имате предвид?

–   За художника най-големия враг се превръща другия художник. Защото те са много чувствителни, много интуитивни натури. Трябва много да се внимава с тях. Те са като едни големи деца. Жан Кокто е казал „Повечето художници са на границата на шизофренията”. Това е негова мнение, но аз казвам, че художниците са много чувствителни. Те са един вид гръмоотводи, които улавят онази искра на обществения импулс, на язвите, на болките, проблемите и радостите на даденото общество. Художникът живее, наблюдава, има друга сетивност и усеща нещата различно. Един такъв творец, ако е истински, претворява всичко това в платната си. Въпроса е, да усетим живота, стаен в платното или в скулптурата. Това важи и за писателите, поетите, музикантите. Защото те са онези духовни гръмоотводи, които са тук, за да отворят очите на тези, които не могат да виждат, да отворят сърцата на онези, които не могат да чувстват. И да се замислят! За да можем да се движим към някакъв прогрес.

–     На финала искам да ми разкажете някоя интересна история, свързана със закупуване на картина, която е особено скъпа от сантиментална гледна точка.

–     Тази картина, която в момента стои на статива на галерия „Инджов” е една от най-хубавите картини на Златьо Бояджиев. Да приемем, че това е една от десетте най-хубави картини. Тя е с размер 80см.х 100см., платно, маслени бои, рисувана през 1943 година. Това е портрет на Дека. Тя е една великолепна дама, която все още живее в центъра на града. Тази жена, години наред е била известна като най-красивата жена на Пловдив. На времето са казвали, че е пловдивската Катрин Хепбърн, а съпругът й е бил дипломат. И Залатьо Бояджиев, като човек естет, ценител, а може и да е бил влюбен в нея, прави този прекрасен портрет. Картината е издържана в духа на втория му неокласическа период. На много места е описвана, много е говорено за нея.  А водещи изкуствоведи, доктори на науките и директори на галерии, дълги години мислеха дори, че е унищожена. Но ето, оказа се, че картината я има, придобил съм я лично от собственичката, която много обичам и тя ме обича. В момента картината стои на статива на галерия „Инджов” за да могат всички да й се радват.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *