Начало » Лица » Блажо Николич: Незрящите ме накараха да прогледна

Блажо Николич: Незрящите ме накараха да прогледна

Тази дни и пловдивчани имаха възможността да видят забележителния  документален филм за незрящи актьори, които правят театър на сенките. Филмът със заглавие „Невиждан театър“ не събра много зрители, но всички, които бяха дошли да го гледат, си пръгнаха просълзени и с желание да помогнат на тези изключително талантливи деца.

Петя Алексиева

Прожекцията имаше благотворителен характер, като идеята бе да се наберат средства за закупуване на прожектори, за да може това уникално и единствено по рода си представление да продължи да трогва сърцата на хората. За жалост, средствата, които бяха събрани, съвсем не са достатъчни, но ще стигнат за закупуването на дребни консумативи, необходими за представлението.

Театрално представление на сенки, изпълнено от незрящи хора, е

сцена от филма „Невиждан театър“

уникално и не се прави никъде другаде по света. Незрящите деца имат и друга пиеса с кукли марионетки, което също е само български патент.

На прожекцията на филма „Невиждан театар“ присъстваше и една от „актрисите“, прекрасната млада пловдивчанка Петя Алексиева, която се дипломира в специалност пеене в Музикалната консерватория в Пловдив.

Зрителите на филма имаха възможността да видят как незрящите се подготвят за спектакъла под вещото ръководство

рапъра Сейди Юруков

на изключително всеотдайния режисьор Велимир Велев, да чуят личните истории на някои от участниците, да се докоснат до работата на едно незрящо момче – DJ Панчо, което се е отдало на таланта си да се занимава с музика и дори в момента има собствена интернет радиостанция, да чуят страхотната песен „Равни възможности“, изпълнена от незрящия рапър Сейди Юруков.

Но за да се случи всичко това, има един основен „виновник“, който ще ни разкаже как е започнало всичко.

Историята възниква съвсем спонтанно преди седем години, когото като на шега се ражда една нестандартна и донякъде щура идея – театър за незрящи.

 

Блажо Николич

В основата на „експеримента“  стои един човек, за когото може да се каже, че е преводач, композитор, актьор, режисьор… или просто личност с голямо сърце – Блажо Николич. И макар че е родом от Косово, повече от двадесет години Николич живее, работи и твори в България.

За нестандартната си театрална школа Николич казва: „Аз не знам как Господ е сътворил света, без да има идея, но ние направихме този театър, без да имаме идея за него“.

– Да направиш театър за незрящи! Доста нестандартно хрумване! Защо и кога реши да видиш нещо повече в тези хора, които несправедливо пренебрегваме, и да ги запалиш по театъра?

– Всичко започна абсолютно случайно. Преди години получих една покана за представление, което да бъде поставено на театрален фестивал в Загреб, Хърватска. Аз се обърнах към Христо Бойчев, за да го попитам колко би струвало поставянето на подобна пиеса, без да подозирам, че става въпрос за фестивал за слепи и слабовиждащи хора. Но в момента, в който видяхме, че на бланката пише „Световен фестивал на слепи и слабовиждащи хора“, единодушно и двамата решихме да не искаме никакви хонорари. Да си призная честно, не вярвахме, че изобщо може да са прави театър от хора, които не виждат, и от чиста куртоазия написах, че ще се радваме да ни поканят, за да видим какво са направили. Но за наша най-голяма изненада след известно време наистина ни поканиха на премиерата и тогава за първи път видях как незрящи хора могат да направят прекрасно театрално представление! Всичко беше изключително професионално и по нищо не личеше, че това са хора, които не виждат. Оказа се, че този театър е първият подобен театър в света, основан през 1949 година!

– И това ли запали искрата?

– Не, по-скоро съдбата. След представлението организаторите ме попитаха какво правят техните братя по съдба в България. За най-голямо мое огорчение им казах, че нямам информация у нас да се случва нещо подобно. Прибрах се в България и не след дълго отново случайно се срещнах с един мой колега режисьор, който точно в този момент снимаше документален филм за незрящи деца, трениращи бойни изкуства. Отидох в училището „Луй Брайл“ в София и се запознах с едни страхотни, жизнерадостни и кипящи от енергия деца. Тогава реших да споделя с директора на училището за моето прекрасно преживяване в Загреб и той ме попита – добре, а ти какво искаш да правиш с нашите деца? И макар че до този момент изобщо да не бях мислил по въпроса, аз спонтанно отвърнах, че искам да направя актьорска школа. Веднага получих разрешение и започнах първоначално сам, а после започнах да каня и известни актьори. Първият беше Христо Гърбов, после се изредиха и Чочо Попьорданов, Вальо Танев, Рачков, Мая Новоселска и много други известни имена. Благодарен съм на съдбата, че много скоро ме срещна с режисьора и преподавател в Националната академия на театрално и филмово изкуство „Кръстю Сарафов“ Велимир Велев и той също като мен прегърна идеята и направи истинска актьорска школа.

 

Блажо Николич и Петя Алексиева

– Определено от всичко това излиза, че този път е посочен от горе! А кога беше първото ви представление пред публика?

– След цели четири години. През тези години работехме тихомълком и никой не знаеше за нас. Репетициите ни се провеждаха във физкултурния салон на училището. Тези деца са страхотни, имат страхотен слух, перфектни имитатори са, могат да правят прекрасен вербален театър, но имат известни физически затруднения поради липсата на зрение. Затова се наложи през тези четири години да се занимаваме основно с физически упражнения, които да им дадат необходимата свобода. Освен това сме имали много дълги разговори, с които сме се опитвали да им повлияем чисто психологически. След тези четири години отново случайно ми се обадиха две дами от една фондация и ми предложиха да участваме в подготвян от тях благотворителен концерт. В него участваха и глухонеми от класа по пантомима в НАТФИЗ и аз се съгласих да се включим и ние. Бях изключително изненадан, когато ни се обадиха повторно и ни казаха, че има само десет дена до датата на концерта. Тогава решихме да направим невъзможното и създадохме петнадесетминутен етюд с марионетки „Среща в облаци“. Набързо подготвихме един лек текст с младежка любовна история и с нашето изпълнение успяхме да разплачем салона. Това ни даде куража да продължим с по-голяма увереност. По повод на двестагодишнината на Луи Брайл направихме една художествена историческа въстановка и на сцената бяха над 30 незрящи деца. Имаше една сцена, в която се опитахме да накараме публиката да усети нещата по същия начин, и изгасихме осветлението в салона и нашите деца станаха водачи на публиката. Хващаха ги за ръка и ги развеждаха из сцената. Зрящите преминават през физическата тъмнина на незрящите, за да достигнат до техния вътрешен поглед. А там е пъстротата на техните души – свят на цветове, сенки и кукли, свят на поезия.

И това представление пожъна голям успех, след което решихме да вдигнем летвата още по-високо. Решихме да направим театър на сенките с незрящи деца и така се роди „Сянката на моята душа“. Ето така успях да пренеса този „вирус“ у нас и да създам нещо, което жъне невероятни успехи навсякъде.

 

– Театър на сенките, изпълнен от хора, които не виждат, ми се струва ужасно трудно нещо?

– Ти си първата, която казва, че е много трудно нещо. Обикновено всички казват, че е невъзможно! Дори незрящите актьори от Загреб, като чули какво правим, казали, че едва ли може да се случи подобно представление. Но ето че ние го направихме. Дори премиерата не беше тук, а беше в Загреб, в най-стария театър за незрящи хора. Техният директор Войн Перич след представлението каза, че ако това не се превърне в запазена марка на българската култура, България е изпуснала изключително много.

– А каква е технологията на работа с тези деца, повечето от които са с нулево зрение? Как успяват да вникнат и пресъздадат идеята?

– Това изцяло се дължи на работата на Велимир Велев. За да могат да усетят движението на една птица в полет, трябва да уловят духа на самото движение. Дишането също е много важно, а той успя да ги накара да повярват в интуицията си! Той ги накара да повярват, че могат да виждат! Имаше например едно упражнение, където всички са в кръг и по подаден сигнал трябва да тръгнат да бягат, „кой на където му видят очите“, и да заемат приблизително същата позиция като изходната. Най-странното е, че само на второто упражнение успяха отново да застанат в кръг!

– Явно се развиват други сетива, които компенсират липсата на зрение?

– Така е. Те са много по-силни и са един изключително добър ориентир. И дори те самите казват, че „виждат“ движението. Всеки се ориентира по звуци и миризми, слуша с кожата си въздуха, вижда с длани и пръсти света.

– А с какви средства се реализират тези начинания?

– Ами всичко е на почти доброволни начала. Първоначално идеята беше моя и както се казва „ скочих в студените води на Марица, без да знам да плувам“. За радост се появиха на помощ хора, като Велимир Велев и много актьори, които протегнаха ръка и идеята се реализира.

– Сега какво очаква тези деца? Какво е тяхното бъдеще?

– Първо искам да кажа, че ние никога не сме им обещавали, че ще ги направим професионални актьори. И дори не бих искал това да им е професия. Първите деца вече пораснаха и се развиват чудесно. В момента имаме едно пловдивско момиче, завършило консерватория, имаме хора, завършили право или спортна академия, имаме дори и един медалист по многобой от последните параолимпийски игри.

От самото начало идеята беше да направим актьорска школа, в която не се записва и от която не се гони. Тя е абсолютно отворена и всеки сам може да прецени дали иска да е в нея, или не, и може да я посещава докато му е интересно. Изреди се почти цялото училище, но останаха тези, които се запалиха по идеята.

– Явно тези млади хора, които според някои от нас са хора „втора ръка“, се оказват изключително успешни. На какво те научиха те?

– Тези незрящи хора ме накараха да прогледна!

Освен всичко Блажо е и актьор. Тези дни той се снима в последния филм на Стефан Конамдарив „ Съдилището“, където се превъплъщава в ролята на иракчанин бежанец. Във филма участват и други любимци на публиката, като Асен Блатечки, Мики Манойлович, Васил Василев – Зуека. В основата на филма е една история за трафик на хора по времето на войната в Ирак. Бивш капитан на гранични войски (Мики Манойлович) се оказва главният трафикант на хора и се опитва да въвлече в мръсната игра негов бивш подчинен (Асен Блатечки). За жалост той е притиснат от обстоятелствата и се хваща на хорото. Излиза и една стара история, която ще остане изненада за зрителите. Част от снимките са при изключително тежки метеорологични условия на връх Свети Илия над Ягодинската пещера, където има внушителна 680-метрова пропаст в местността Орлово око.

Николич се снима и във филма на Антони Дончев „ Жената на моя живот“, който скоро ще излезе по екраните.

Първият му филм е преди повече от десет години. Това е черно-белият „Кал“, в който играе главната роля. Има участия в „Сомбреро блус“, „Пазача на мъртвите“, „Суфле д´аморе“  във френски и немски продукции. През лятото се снима на доброволни начала във филмов проект в Пазарджик.

Автор и режисьор е на документалния филм „1997 – Несподелени мисли и идеи“.

Автор: Ваня ТРИНГОВА

[dopwgg id=“21″]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *